Снощи сънувах Стинки. Кой е Стинкли ли? Едно куче. Не, не, не е мой. Никога не е бил. Аз бях негова за няколко дни.
Сега ме е яд, че тогава не го снимах. Дори не знам каква порода е. Той е голямо кафяво куче, слабо със клепнали уши. Най-любвеобилното куче, което познавам.
Първата ни среща беше една вечер. Той тъкмо отвори портата когато аз минах по пътеката. Явно се е уплашил.
На следващия ден като се видяхме се харесахме от първи поглед. Аз си помислих "Какво хубаво куче", а той...е не знам какво си е помислил. Отивах до магазина, а той беше пред портата на сянка. Изправи се и взе да върти опашка. Подуши ме въртя се около мен, погалих го. Той май доста се зарадва щото изяви желание да скочи по мен. Той дойде с мен до магазина. По-късно като излизах той ходеше по мен. въртеше опашка подскачаше. дойде с мен до края на града. Умирах си от кеф той да ходи около мен. Беше страхотно!
На сутринта той беше влязъл през някъде и беше в съседите. Дядо се опитваше да го изкара. Аз само се появих той ме видя и тръгна по мен. дойде с мен до центъра и като влязох в един магазин той доста се чудеше дали да влезе или не. Когато бях в магазин той ме чакаше. Пак дойде с мен до края на града. Беше ме страх да го погаля. Имах чувството, че яко го направя той толкова ще се зарадва и ще се получи нещо подобно на сцената от семейство флинсоун когато Дино скача на Фред да го ближе. Вечера исках да полея едно цвете навън. Той легна пред краката ми и ме беше страх да мина. Колкото и миличък да изглеждаше все пак той беше голямо непознато куче. Седнах на земята и го гледах. Какво л се беше случило с него? Загубено? Избягало? Защо ходи по мен и от къде се е взело? Поне разбрах защо е дошло тук и се мотае около къщата. Съседите са му дали храна и той ги е последвал до нас. Но защо мен? Защо толкова много се радва да ме види?
Любов от първи поглед? Между куче и стопанин/човек? Определено имаше нещо в това куче. Не беше само едно улично куче, аз не бях само един човек. Нали знаете как просто си допадате с някои хора?
Един-два дена след запознанството вече си представях как зимата ме чака пред портата и ме изпраща до даскало. Как ходи навсякъде с мен, как го галя на алеята и някой минава покрай мен и ме пита как се казва. Да му давам име е много груба грешка. Защо? Защото още повече ще се привържа към него. Ако дадеш име на животно - край! Кръстих го Стинки. Не знам защо. Името само си дойде. Не миришеше, но пък беше без стопанин. Името си беше точно за него. Когато кръщавам жиботно името винаги само си идва.
Цялата работа със Стинки продължи няколко дена. После отидох на море за 10 дни и като се прибрах него го нямаше. Сега когато мина покрай пазара винаги се надявам да се яви от някъде и да се затича към мен. Сещам се за него от време на време и той ми липсва. Бях се побъркала тогава, умът ми не го побираше - защо той ходи по мен? Така и неразбрах, Предполагам просто сме си допаднали.
Питам се какво ли е станало с него? Някой го е приютил? Тук няма кой да го храни и е по други части на града? Тръгнал е да ме търси и се е загубил(доста тъпо предположение)? Или най-лошото, което дори не искам да си го помислям - умрял? Не знам. Мога само да гадая.
Като малка много исках куче. Като по-голяма имах няколко котки. Котките също са готини. Но след Стинки си припомних колко много искам една голяма хубаво куче.
Стинки, никога няма да те забравя. Иска ми се като имам сваой дом да имам куче като теб!
четвъртък, 11 декември 2008 г.
понеделник, 8 декември 2008 г.
Да претърпиш ПТП понедлник сутрин
Понеделник сутрин. Самия факт, че е понеделник, началото на седмицата е доста гаден. Какво може да направи понеделника още по весел? Началото на ремонта в училище. 5 класа от последния етаж 2-3 седмици ще скитаме по стайте на другите класове. Разбира се има график на 5те класове кой кога в коя стая има. Само майка ми(помощник директор) го знае. Забавно нали? Пък да не говорим за времето! Пронизващ вятър придружен с капли дъжд. Какво по перфектно от това дядо да ни закара. Така и така ще ходи до болницата за нещо, а даскалото е по път!
И въпреки, че е понеделник сутрин се събудих доста лясно. Набързо станах облякох се пооправих се и вече бях готова за даскало. Качихме се в колата на дядо (форд не много нов, приличен). Докато каже, да майка да си сложи колана, тя вече го беше направила. Това ме подсети да се огледам за колан на задната седалка (1-2 пъти съм се возила в тази кола, нова му е). Той тръгна. Аз си сложих раницата в краката и взех да си слагам колана. Борех се да го закопчая. Цялата процедура продължи 1-2 пресечки.
Тогава погледнах напред. Бяхме на метри от едно кръстовище. Видях един автобус да премината кръстовището:
Мислите ми: Защо ние се движим, след като автобуса е на сред кръстовището?
Майката ми(на глас): Внимавай, автобуса!
Мислите ми: Ама ние ще се блъснем! Удара ще е от моята страна. А ама то ще е леко, защото и ние и автобуса не се движим бързо. Ето удари ни. Ама как така си ударих главата във вратата след като знаех, че ще ни удари? Защо не се наклоних на ляво? Леле ама аз току що претърпях катастрофа - и това изживях. Във стъклото ли си ударих главата или по надолу? Леле колко ли силно си ударих главата? Може ли да ми стане нещо?
Доста неща си помислих само за 2-3 секунди.
Секунда след като майка извика "внимавай, автобуса" той ни удари странично. Задната част на колата, в която бяхме аз и сестра ми подскочи. Аз се отделих от седалката, след което залитнах на дясно и си ударих главата във вратата, залитнах на ляво и колата спря. Между клатеното наляво-надясано с периферното си зрение видях част от автобуса как ни удря.
Майка уплашено се обърна назад и каза "спокойно, спокойно" аз малко намусено й казах, че съм спокойна и само ме боли главата.
(колата беше пред нас, когато се прибрах от даскало)
Да отбележа, че автобуса има само една малка драскотина.
Шофьора се опита да каже, че дядо се е изсветкал, но майка бързо го овика. Всъщност дядо никога не съм го виждала да кара бързо. Майка не можа да отвори предната врата. В момента колата не може да се заключва. Най интересното е, че докато стигнем до даскалото там където се ударих спря да ме боли, но още от удара ме болеше от другата страна на главата. 1-2 чаа след катастрофата спря да ме боли.
Случилото се случило. Важното е, че всички сме добре. Аз с удар в главата, сестра ми си е ударила кръста, дядо и майка от пред са без удари. Живи и здрави и повече да не се повтаря.
И въпреки, че е понеделник сутрин се събудих доста лясно. Набързо станах облякох се пооправих се и вече бях готова за даскало. Качихме се в колата на дядо (форд не много нов, приличен). Докато каже, да майка да си сложи колана, тя вече го беше направила. Това ме подсети да се огледам за колан на задната седалка (1-2 пъти съм се возила в тази кола, нова му е). Той тръгна. Аз си сложих раницата в краката и взех да си слагам колана. Борех се да го закопчая. Цялата процедура продължи 1-2 пресечки.
Тогава погледнах напред. Бяхме на метри от едно кръстовище. Видях един автобус да премината кръстовището:
Мислите ми: Защо ние се движим, след като автобуса е на сред кръстовището?
Майката ми(на глас): Внимавай, автобуса!
Мислите ми: Ама ние ще се блъснем! Удара ще е от моята страна. А ама то ще е леко, защото и ние и автобуса не се движим бързо. Ето удари ни. Ама как така си ударих главата във вратата след като знаех, че ще ни удари? Защо не се наклоних на ляво? Леле ама аз току що претърпях катастрофа - и това изживях. Във стъклото ли си ударих главата или по надолу? Леле колко ли силно си ударих главата? Може ли да ми стане нещо?
Доста неща си помислих само за 2-3 секунди.
Секунда след като майка извика "внимавай, автобуса" той ни удари странично. Задната част на колата, в която бяхме аз и сестра ми подскочи. Аз се отделих от седалката, след което залитнах на дясно и си ударих главата във вратата, залитнах на ляво и колата спря. Между клатеното наляво-надясано с периферното си зрение видях част от автобуса как ни удря.
Майка уплашено се обърна назад и каза "спокойно, спокойно" аз малко намусено й казах, че съм спокойна и само ме боли главата.
(колата беше пред нас, когато се прибрах от даскало)
Да отбележа, че автобуса има само една малка драскотина.
Шофьора се опита да каже, че дядо се е изсветкал, но майка бързо го овика. Всъщност дядо никога не съм го виждала да кара бързо. Майка не можа да отвори предната врата. В момента колата не може да се заключва. Най интересното е, че докато стигнем до даскалото там където се ударих спря да ме боли, но още от удара ме болеше от другата страна на главата. 1-2 чаа след катастрофата спря да ме боли.
Случилото се случило. Важното е, че всички сме добре. Аз с удар в главата, сестра ми си е ударила кръста, дядо и майка от пред са без удари. Живи и здрави и повече да не се повтаря.
четвъртък, 27 ноември 2008 г.
Ако умра...
Стигнах до един много важен извод.
Ако умра скоро няма да ме е яд, че не съм разбрала тайна на тъмната материя, че не знам както има в черните дупки, няма да ме е яд, че не съм видяла пирамидите в Гиза, Ниагарския водопад, залеза или изгрева над морето/океана, няма да ме е яд, че не съм опитала от студентския живот, няма да ме е яд, че не съм отишла на някое яко парти в строежа или друг клуб, няма да ме е яд, че не съм спечелила някой по-голям конкурс или някоя стипендия, няма да ме е яд, че не съм летяла отново със самолет, няма да ме е яд, че не съм отишла зад граница отново и изобщо няма да ме е яд за всички неща, които съм искала да видя, направя или постигна, защото, ще съм умряла - просто едно нефункциониращо тяло, което след време ще се разложи и ще остане само скелет и спомени (може би).
Всъщност така е с всичко на този свят. Слънцето, Луната, Земята и обитателите й, звездите, галактиките, планетите, комети, всяка една открита или неоткрита частица във вселената ще изчезне 1 ден и никога повече няма да я има отново. Това е жалко. Дори вселената ще изчезне. Малко е странно за възприемане как едно нещо го има и хоп вече го няма. Странно е и защото хората мислим и чувстваме, привързваме се и страдаме. Има хора, който даже не знаят какво е Земята не знаят за звездите и не си задават въпроса има ли живот извън планетата? Странно е как тези хора вярват, че има живот след смъртта, как вярват в разни богове и не си обясняват природните явление с науката, а именно с тези богове. Не виждат ли истината? Или и да искат няма да я видят. Неразбиращия човек е обяснил всичко, което не разбира с някаква велика сила там горе.
Чудя се аз ли съм по-зле или те. Те вярват, че има някой си бог там, те вярват, че като умрат душата им ще продължи да съществува. Те не се боят толкова много да умрат, защото просто вярват, че ще се пренесат на друго място. А аз, знам истината, но знам, че като умра няма да стане нищо със съзнанието ми. Дали се страхувам? Не знам. Просто не искам да умирам все още. Искам да видя много неща.
Понякога ми се иска те вярващите да са прави, а ние не вярващите да грешим, но няма как. Това е реалността. Вселената е гръмна и са с появили звезди, галактиките, планетите, Земята, живота, хората, науката, истината...
Аз ще умра. Ще умре и моето съзнание. Но ако живота ми мине на лента, ако времето се 'влачи' (понякога имаме чувството, че времето тече много бързо, а понякога, че тече много бавно) докато умирам, най-много ще ме е яд за близките ми и хората, който ме обичат, защото докато те са живи те ще страдат за мен и ще им бъде мъчно.
Ако умра ... просто няма да ми пука, защото ще съм умряла.
Ако умра скоро няма да ме е яд, че не съм разбрала тайна на тъмната материя, че не знам както има в черните дупки, няма да ме е яд, че не съм видяла пирамидите в Гиза, Ниагарския водопад, залеза или изгрева над морето/океана, няма да ме е яд, че не съм опитала от студентския живот, няма да ме е яд, че не съм отишла на някое яко парти в строежа или друг клуб, няма да ме е яд, че не съм спечелила някой по-голям конкурс или някоя стипендия, няма да ме е яд, че не съм летяла отново със самолет, няма да ме е яд, че не съм отишла зад граница отново и изобщо няма да ме е яд за всички неща, които съм искала да видя, направя или постигна, защото, ще съм умряла - просто едно нефункциониращо тяло, което след време ще се разложи и ще остане само скелет и спомени (може би).
Всъщност така е с всичко на този свят. Слънцето, Луната, Земята и обитателите й, звездите, галактиките, планетите, комети, всяка една открита или неоткрита частица във вселената ще изчезне 1 ден и никога повече няма да я има отново. Това е жалко. Дори вселената ще изчезне. Малко е странно за възприемане как едно нещо го има и хоп вече го няма. Странно е и защото хората мислим и чувстваме, привързваме се и страдаме. Има хора, който даже не знаят какво е Земята не знаят за звездите и не си задават въпроса има ли живот извън планетата? Странно е как тези хора вярват, че има живот след смъртта, как вярват в разни богове и не си обясняват природните явление с науката, а именно с тези богове. Не виждат ли истината? Или и да искат няма да я видят. Неразбиращия човек е обяснил всичко, което не разбира с някаква велика сила там горе.
Чудя се аз ли съм по-зле или те. Те вярват, че има някой си бог там, те вярват, че като умрат душата им ще продължи да съществува. Те не се боят толкова много да умрат, защото просто вярват, че ще се пренесат на друго място. А аз, знам истината, но знам, че като умра няма да стане нищо със съзнанието ми. Дали се страхувам? Не знам. Просто не искам да умирам все още. Искам да видя много неща.
Понякога ми се иска те вярващите да са прави, а ние не вярващите да грешим, но няма как. Това е реалността. Вселената е гръмна и са с появили звезди, галактиките, планетите, Земята, живота, хората, науката, истината...
Аз ще умра. Ще умре и моето съзнание. Но ако живота ми мине на лента, ако времето се 'влачи' (понякога имаме чувството, че времето тече много бързо, а понякога, че тече много бавно) докато умирам, най-много ще ме е яд за близките ми и хората, който ме обичат, защото докато те са живи те ще страдат за мен и ще им бъде мъчно.
Ако умра ... просто няма да ми пука, защото ще съм умряла.
четвъртък, 13 ноември 2008 г.
Спомени, спомени... :)
Та нали тази седмица съм в абсолютна почивка. Мързелувам и бездействам след училище. Чета това онова и общо взето се наслаждавам на последните мигове свобода!
Обичам да разглеждам разни стари неща. Пазя си всякакви боклучета, стари рисунки, графити, други щуротиики. Пренареждам си бюрото само и само да си разгледам нещата по папките (за това е сравнително подредено).
Днес разгледах както има по чекмеджетата в тоалетката в спалнята. Гримове на майка и стари ластичета и шноли. От малка обичам да й разглеждам гримовете и да се мацна с някое червило или да пробвам няколко молива и сенки на китката си. Намерих й стари сенки. Има ги от както се помна. Спомних си как като бях малка по често й ги разглеждах. Знаех й всичките червила, моливи и спирали и т.н. Чуваше се само тиктакането на будилника. Тихо, спокойно. В едното чекмедже, най-отзад попаднах на 1 кутия. Не можех да се сетя какво има в нея и я извадих. Отворих я. Малко се изненадах, бях забравила за тези неща. В кутия имаше златни бижута. Обички, синджирчета, пръстени. Спомних си, че като бях малка на мен и на сестра ми ни бяха подарили по 1 златно синджирче с кръстче, обички, на мен сърце, а на нея подкова. Намерих си и едни мой любими обички на времето - с винтче и малко камъче. Там бяха и златните халки.
Помня отдавна на 1 рожден ден, баба (по майчина линия) ме събуди и каза че ми е купила малка камбанка за обичките. Казах й добре и продължих да спя. Като се събудих проявих повечко интерес. Подаръка ми беше малка златна камбанка. Много й се зарадвах и доста време я носех на едната обичка-халка. Спомням си като малка как разглеждах всички тези неща в присъствието на майка(за да не изгубя нещо). Исках да хода на детска градина със златото, но тя не ми даваше, защото съм малка, като порасна може. Е сега съм голяма и нося сребро. А сестра ми няма дупки за обижите. Чудя се, дали някога ще носим тези златни подаръци?
Майка ми преди носеше злато, сега сребро. Не само защото е високосна годината. Среброто на мода ли е? Аз започнах д нося сребърни неща коледа на 2003 когато ми подариха сребърна гривна. Всичките ми обици по ушите (8) са сребърли или поне приличат (още съм с няколко медицински). Нося сребро, защото някак си повече ми харесва, а и мисля, че златото е за по-възрастни жени.
Но определено се почуствах по-добре като разгледах залатните неща. Спомените са хубаво нещо и трябва да си ги пазим :)
Обичам да разглеждам разни стари неща. Пазя си всякакви боклучета, стари рисунки, графити, други щуротиики. Пренареждам си бюрото само и само да си разгледам нещата по папките (за това е сравнително подредено).
Днес разгледах както има по чекмеджетата в тоалетката в спалнята. Гримове на майка и стари ластичета и шноли. От малка обичам да й разглеждам гримовете и да се мацна с някое червило или да пробвам няколко молива и сенки на китката си. Намерих й стари сенки. Има ги от както се помна. Спомних си как като бях малка по често й ги разглеждах. Знаех й всичките червила, моливи и спирали и т.н. Чуваше се само тиктакането на будилника. Тихо, спокойно. В едното чекмедже, най-отзад попаднах на 1 кутия. Не можех да се сетя какво има в нея и я извадих. Отворих я. Малко се изненадах, бях забравила за тези неща. В кутия имаше златни бижута. Обички, синджирчета, пръстени. Спомних си, че като бях малка на мен и на сестра ми ни бяха подарили по 1 златно синджирче с кръстче, обички, на мен сърце, а на нея подкова. Намерих си и едни мой любими обички на времето - с винтче и малко камъче. Там бяха и златните халки.
Помня отдавна на 1 рожден ден, баба (по майчина линия) ме събуди и каза че ми е купила малка камбанка за обичките. Казах й добре и продължих да спя. Като се събудих проявих повечко интерес. Подаръка ми беше малка златна камбанка. Много й се зарадвах и доста време я носех на едната обичка-халка. Спомням си като малка как разглеждах всички тези неща в присъствието на майка(за да не изгубя нещо). Исках да хода на детска градина със златото, но тя не ми даваше, защото съм малка, като порасна може. Е сега съм голяма и нося сребро. А сестра ми няма дупки за обижите. Чудя се, дали някога ще носим тези златни подаръци?
Майка ми преди носеше злато, сега сребро. Не само защото е високосна годината. Среброто на мода ли е? Аз започнах д нося сребърни неща коледа на 2003 когато ми подариха сребърна гривна. Всичките ми обици по ушите (8) са сребърли или поне приличат (още съм с няколко медицински). Нося сребро, защото някак си повече ми харесва, а и мисля, че златото е за по-възрастни жени.
Но определено се почуствах по-добре като разгледах залатните неща. Спомените са хубаво нещо и трябва да си ги пазим :)
сряда, 12 ноември 2008 г.
Признаци на есента
Есента официално идва на 22 Септември, но това не значи, че тя наистина е дошла. Свързваме есента със застудяването, шараните дървета и падането на листата им малко по-късно. В края на Септември повечето растения са зелени, времето е приятно дори топло. А тази година дори и през Октомври беше доста топло. Така, че кога точно идва есента.
1. Половината дървета са без листа
2. Другата половина са с шарени листа
3. Мъглата в 12 на обяд, не е мъгла, а пушека от запалените листа
4. Мирише на зима т.е. на пушек от кумините
5. Като излезеш от дома си веднага се разсънваш от студа
6. Когато си на вън изпитваш огромно желание да влезеш в някой магазин за да се сгрееш (да, бе, да, всички знаем, че това е предпоставка да си купим нещо ново;) )
7. Спиш с юрган и дълга пижама
1. Половината дървета са без листа
2. Другата половина са с шарени листа
3. Мъглата в 12 на обяд, не е мъгла, а пушека от запалените листа
4. Мирише на зима т.е. на пушек от кумините
5. Като излезеш от дома си веднага се разсънваш от студа
6. Когато си на вън изпитваш огромно желание да влезеш в някой магазин за да се сгрееш (да, бе, да, всички знаем, че това е предпоставка да си купим нещо ново;) )
7. Спиш с юрган и дълга пижама
Ужас, есента дойде!
Всъщност дойде на 22 Септември. Но тогава повечето растения все още бяха зелени, всъщност почти по нищо не личеше, че е есен. С изключение на една малка част кестени, листата на дърветата бяха зелени, тревата също, имаше пеперуди, рози и свежи ученици. Беше топло до преди седмица две. Циганско лято го наричат по старите, аз - глобално затопляне, но това е друга тема.
Миналата седмица не ходех на училище. Бях болна. И почти не излизах. Беше станало студено. Листата на дърветата са по шаренели и из попадали (е не на всички са паднали).
В понеделник след училище отдих до магазина да си купа бананче. Излязох и разбрах, че вече няма да бъде топло, вече няма да хода със суичър на училище и да се прибирам по къс ръкав, вече няма да бъде зелено, вече няма да има цветя в дворовете, вече ще бъде студено, вече ще мирише на зима (пушек), вече ще усещам студа по лицето си като изляза, вече дойде студеното време и в близките 5-6 няма да отстъпи трайно на топлото.
Как разбрах? Ето така.
Снимка на едно дърво с пожълтели листа и 1 дърво без листа. Дървото с жълтите листа е черешата в двора. Черешата е късна. По късно се раззеленява и има череши и следователно по късно й падат листата. И знам, че щом почнат да пожълтяват лятото и топлото време са си отишли безвъзвратно. А дървото без листа...Първото, което си помислих като го видях е "Тази гледка ме чака цяла зима".
Чака ме една мокра и студена гледка, голи дървета, не им ли е студено? Защо трябва да им падат листата? Как ще се сгреят през зимата? А, да снега ще ги топли :) Но яко няма сняг? Или е прекалено малко, както е последните няколко зими?
Но пък и мрачната картинка си има своето очарование. Какво? Защо? Не мога да определя. Но през зимата по улиците е някак си по-спокойно. По-тихо, по-бяло. ДА! Това е! Тишината, спокойствието! И радостта да влезеш на топло, след този студ.
Да, зеленината, топлото време и свежестта ще ми липсват много, но и много ще се радвам на предстоящия студ, тъжно и мрачно време, голи дървета и тишина! Природата е различна, природата е красива! :)
Миналата седмица не ходех на училище. Бях болна. И почти не излизах. Беше станало студено. Листата на дърветата са по шаренели и из попадали (е не на всички са паднали).
В понеделник след училище отдих до магазина да си купа бананче. Излязох и разбрах, че вече няма да бъде топло, вече няма да хода със суичър на училище и да се прибирам по къс ръкав, вече няма да бъде зелено, вече няма да има цветя в дворовете, вече ще бъде студено, вече ще мирише на зима (пушек), вече ще усещам студа по лицето си като изляза, вече дойде студеното време и в близките 5-6 няма да отстъпи трайно на топлото.
Как разбрах? Ето така.
Снимка на едно дърво с пожълтели листа и 1 дърво без листа. Дървото с жълтите листа е черешата в двора. Черешата е късна. По късно се раззеленява и има череши и следователно по късно й падат листата. И знам, че щом почнат да пожълтяват лятото и топлото време са си отишли безвъзвратно. А дървото без листа...Първото, което си помислих като го видях е "Тази гледка ме чака цяла зима".
Чака ме една мокра и студена гледка, голи дървета, не им ли е студено? Защо трябва да им падат листата? Как ще се сгреят през зимата? А, да снега ще ги топли :) Но яко няма сняг? Или е прекалено малко, както е последните няколко зими?
Но пък и мрачната картинка си има своето очарование. Какво? Защо? Не мога да определя. Но през зимата по улиците е някак си по-спокойно. По-тихо, по-бяло. ДА! Това е! Тишината, спокойствието! И радостта да влезеш на топло, след този студ.
Да, зеленината, топлото време и свежестта ще ми липсват много, но и много ще се радвам на предстоящия студ, тъжно и мрачно време, голи дървета и тишина! Природата е различна, природата е красива! :)
неделя, 9 ноември 2008 г.
100 г. независимост и Велико Търново
Ако по някаква причина не знаете на 22 Септември тази година се навършиха 100г, от обявяването на Независимостта на България.
И така всичко започна е 1 най-обикновен учебен ден, когато г-на по История ме попита дали искам да участвам в 1 конкурс. Да, зашо пък не. 1-2 месеца нищо не бях правила и се съгласих. Конкурса е по случай 100г, от обявяването на Независимостта на България. Можеш да участва с есе, разказ или стихотворение, рисунка и мултимедиен продукт(това не означава презентация!). И така ясно беше, че ще се занимаваме с мултимедиен продукт. И докато избирам тема дойдоха 1 момче и 1 момиче - Силви и Лидия от 10 клас, хуманитарната паралелка.
И така отбора беше на лице, аз се занимавам с техническата част, а те с останалото. Веднага предложих да направим сайт. Презентация за такова събитие? Хмм..не харесвам презентациите, може би защото знам малко за тях или защото са ми досадни за изготвяне или просто, защото са ми скуни. Пък и презентациите са подходящи да представиш продукта си. Решението беше сайт! Доста добро решение. Ново, интересно, различно, достатъчно за някое място. Пък и ми се правеше сайт. Беше решено сайт.
Проблем #1 - срока. "Краен срок за изпращане на материалите – 22 октомври 2008 г.". Имах около 3 седмици. 3 седмици за сайт, добре ще се справим.
Проблем #2 е, че е исторически а те винаги са скучни.Как да направя исторически сайт, който да не е съвсем скучен от гледна точка на дизайна и да не е някоя измишльотина. Май не се справих. Това е дизайна.
Старата жълта хартия правих с ГИМП. Голяма игра падна. Много забавно беше...първите 20-30 пъти. Сайта писах на HTML и CSS + малко JavaScript за 2та теста.
В началото беше доста забавно - тримата ученици + даскала по История + кафе + кола + старата компютърна зала = голям купон. Мина седмица, седмица и нещо и се разболях. За 5-6 дена не бях правила почти нищо по сайта и след като, най-накрая се оправих се оказа, че имам седмица и мн работа - кафе + енергиини напитки и много труд и стоене до късно. Спях по 5-6 часа.
Най-накрая дойде момента, в който сайта беше готов и изпратен. Следваха 3 дена депресия, но се оправих. Заех се вече с други конкурси и състезания.
Един прекрасен ден, в средата на 1 час (ИТ) трябваше да сляза до долу да взема таблета. Залата е в края на коридора, а стаята, до която отивах е в другия край на долния етаж. Колко ли е дълъг коридора? 50м? 100м? Не знам, но в тишината на 1 учебен час ми се стори километричен. Мислех си само "лелел колко е дълъг коридора". Стигнах до стаята, там беше една госпожа(ИТ, индорматика) И тя ми каза "Знаеш ли резултата" и аз казах, че не. "второ място" WTF?! 0.o иииииееееееееее! 2 място на национален конкурс, хич не е зле! Супер! Навръщане се чудех на кой да се похваля и атски много се радвах. Трябваше да направя презенация за представянето на сайта. Довършвах я в хотела.
Петък 8.30 заминахме за Търново. Целия ден си прекарахме страхотно! Дори намерих "На тъмно" и си купих 2 панталона и 1 тениска и 3 връзки. Получих подарък списание:) Вечета в ресторанта разбрах, че една жена, която не ми стана много ясно какво правеше е харесала сайта. Супер, почувствах се доста добре.
На следващия ден...добре де не съм по Историята, така, че ми беше скучно..2-3 неща ми харесаха.
Дойде нашия ред - усмивка и начало. Говора вече като на изуст с 2 олимпиади по ИТ и около само 6 представяния на проекти се чуствах съвсем спокойна и като, че ли просто знаех какво да кажа. Представянето мина супер. Само ние споменхме учителя си и то цели 2 пъти. Веднъж аз в презентацията и ведъж Лидия и Сиско като показвахем сайта.
На първо място разбрах, че са 2 момчета, който ми изглеждаха някакви информатици. "охоо сигурно са вкарали флаш, анимация алабала". Да ама не. Беше най-обикновено клилче със снимки и текст. Не ми направи никакво впечатление. Сигурно заради олимпиадата по ИТ, където съм виждала страхотни неща!
Хората харесаха сайта. Една жена ме пита къде е качен. Заместни-министъра на образованието стиснал и поздравил лично даскала по история, а техника каза, че ще го качат от министерството за обраователна цел.
На самото награждаване зам министъра каза на Сиско, че сме били за 1 място! Еми Просто че чуствам прекрасно! А пък и наградата си я бива, освен грамоти телефон и флашка!
В сряда дадохме интервю за местаната кабелна телевизия (камерата ме мрази!).
И така, след като се прибрахме от Търново се разболях и бях атски скапана. Взел си "отпуск 1 седмица"починах си и утре май съм на даскало :)
И така всичко започна е 1 най-обикновен учебен ден, когато г-на по История ме попита дали искам да участвам в 1 конкурс. Да, зашо пък не. 1-2 месеца нищо не бях правила и се съгласих. Конкурса е по случай 100г, от обявяването на Независимостта на България. Можеш да участва с есе, разказ или стихотворение, рисунка и мултимедиен продукт(това не означава презентация!). И така ясно беше, че ще се занимаваме с мултимедиен продукт. И докато избирам тема дойдоха 1 момче и 1 момиче - Силви и Лидия от 10 клас, хуманитарната паралелка.
И така отбора беше на лице, аз се занимавам с техническата част, а те с останалото. Веднага предложих да направим сайт. Презентация за такова събитие? Хмм..не харесвам презентациите, може би защото знам малко за тях или защото са ми досадни за изготвяне или просто, защото са ми скуни. Пък и презентациите са подходящи да представиш продукта си. Решението беше сайт! Доста добро решение. Ново, интересно, различно, достатъчно за някое място. Пък и ми се правеше сайт. Беше решено сайт.
Проблем #1 - срока. "Краен срок за изпращане на материалите – 22 октомври 2008 г.". Имах около 3 седмици. 3 седмици за сайт, добре ще се справим.
Проблем #2 е, че е исторически а те винаги са скучни.Как да направя исторически сайт, който да не е съвсем скучен от гледна точка на дизайна и да не е някоя измишльотина. Май не се справих. Това е дизайна.
Старата жълта хартия правих с ГИМП. Голяма игра падна. Много забавно беше...първите 20-30 пъти. Сайта писах на HTML и CSS + малко JavaScript за 2та теста.
В началото беше доста забавно - тримата ученици + даскала по История + кафе + кола + старата компютърна зала = голям купон. Мина седмица, седмица и нещо и се разболях. За 5-6 дена не бях правила почти нищо по сайта и след като, най-накрая се оправих се оказа, че имам седмица и мн работа - кафе + енергиини напитки и много труд и стоене до късно. Спях по 5-6 часа.
Най-накрая дойде момента, в който сайта беше готов и изпратен. Следваха 3 дена депресия, но се оправих. Заех се вече с други конкурси и състезания.
Един прекрасен ден, в средата на 1 час (ИТ) трябваше да сляза до долу да взема таблета. Залата е в края на коридора, а стаята, до която отивах е в другия край на долния етаж. Колко ли е дълъг коридора? 50м? 100м? Не знам, но в тишината на 1 учебен час ми се стори километричен. Мислех си само "лелел колко е дълъг коридора". Стигнах до стаята, там беше една госпожа(ИТ, индорматика) И тя ми каза "Знаеш ли резултата" и аз казах, че не. "второ място" WTF?! 0.o иииииееееееееее! 2 място на национален конкурс, хич не е зле! Супер! Навръщане се чудех на кой да се похваля и атски много се радвах. Трябваше да направя презенация за представянето на сайта. Довършвах я в хотела.
Петък 8.30 заминахме за Търново. Целия ден си прекарахме страхотно! Дори намерих "На тъмно" и си купих 2 панталона и 1 тениска и 3 връзки. Получих подарък списание:) Вечета в ресторанта разбрах, че една жена, която не ми стана много ясно какво правеше е харесала сайта. Супер, почувствах се доста добре.
На следващия ден...добре де не съм по Историята, така, че ми беше скучно..2-3 неща ми харесаха.
Дойде нашия ред - усмивка и начало. Говора вече като на изуст с 2 олимпиади по ИТ и около само 6 представяния на проекти се чуствах съвсем спокойна и като, че ли просто знаех какво да кажа. Представянето мина супер. Само ние споменхме учителя си и то цели 2 пъти. Веднъж аз в презентацията и ведъж Лидия и Сиско като показвахем сайта.
На първо място разбрах, че са 2 момчета, който ми изглеждаха някакви информатици. "охоо сигурно са вкарали флаш, анимация алабала". Да ама не. Беше най-обикновено клилче със снимки и текст. Не ми направи никакво впечатление. Сигурно заради олимпиадата по ИТ, където съм виждала страхотни неща!
Хората харесаха сайта. Една жена ме пита къде е качен. Заместни-министъра на образованието стиснал и поздравил лично даскала по история, а техника каза, че ще го качат от министерството за обраователна цел.
На самото награждаване зам министъра каза на Сиско, че сме били за 1 място! Еми Просто че чуствам прекрасно! А пък и наградата си я бива, освен грамоти телефон и флашка!
В сряда дадохме интервю за местаната кабелна телевизия (камерата ме мрази!).
И така, след като се прибрахме от Търново се разболях и бях атски скапана. Взел си "отпуск 1 седмица"починах си и утре май съм на даскало :)
Абонамент за:
Публикации (Atom)